Групова терапия за последни момичета

 

В американската попкултура „последното момиче“ е онова, което оцелява след голямото клане в хорърите  – единственото, което надживява чудовището, убиеца, кошмара. Писател Грейди Хендрикс взима този архетип и го поставя в терапевтичен кръг. Група жени, всяка от които е оцеляла след различен масов убиец, се събират на сеанси с психолог, за да се борят с травмите си. Когато една от тях изчезва, започва нова игра на параноя и оцеляване.

„Групова терапия за последни момичета“ е  жанрова игра и вид психологическо изследване на травмата. Дава отговори на това какво се случва с оцелялата жертва след края на добре познатите ни филми - как живее с това, което е преживяла, как се справя с посттравматичния стрес. Романът може да се чете като пародия или почит към слашър жанра – от „Петък 13-и“ до „Кошмари на Елм Стрийт“. Диалозите са остри, героините – пълнокръвни и добре мотивирани, но все пак клишета, което по мое мнение е целенасочено търсене. Структурата напомня на психологически трилър, но с хорър естетика.

Текстът не е никак лек, особен, параноичен, на моменти истеричен. Хендрикс пише с енергия, умерена доза хумор и много препратки, но същевременно с това успява да влезе в главата на психологически нестабилна личност от противоположния му пол с разклатена нервна система и силна параноя.

В началото романът ми вървеше много мъчно, но лека-полека успях да се потопя в атмосферата, да прегърна вътрешното напрежението на главната героиня и дори да се насладя и да разпусна. Феминисткият елемент не ми е любим, но е неизбежен за илюстриране на идеите на автора. Имаше доста предвидими събития, но и изненадващи обрати. Като крайно заключение бих казала, че експериментът на Хендрикс е любопитен, но не и завладяващ.