Имаджика

Клайв Баркър (1952 г.) е всестранно развит талант - изявява се като писател, сценарист, режисьор, актьор и художник. Както съм споменавала и преди, за мен той беше познат най-вече с обичания и неостaряващ хорър филм „Hellraiser“.

След като двете (за съжаление единствено издадени на български език) части от поредицата за „Абарат“ взривиха представите ми за границите на човешкото въображение, нямаше как да не се развълнувам от новината, че най-високо оценяваният и най-амбициозният труд на Баркър, а именно „Имаджика“ (1991 г.), ще бъде пуснат на нашия пазар. При първа възможност направих предварителна поръчка и веднага, щом получих книгата, започнах да чета, приоритизирайки я пред всички останали, които бях планирала. Началният параграф ме възхити и се нареди сред любимите ми, но оттам нататък разбрах, че трябва да се заредя със сериозно търпение и фокус, защото определено не бях подготвена за сложността на предстоящото четиво.  

Интересен факт е, че много от идеите, вплетени в „Имаджика“, са се присънили на британския писател. Силно вдъхновен, той успява да ги разгърне и доразвие за едва 14 месеца. Както и в „Абарат“, сам се е погрижил за илюстрациите, които бих определила като очарователни и смущаващи. Жалко, че не са включени в българското издание.

Романът отказва да бъде лесно категоризиран в жанров аспект. Съчетавайки в себе си елементи на фентъзи, хорър, мит и метафизични разсъждения в сложен наратив, той се противопоставя на традиционните жанрови класификации. Бих казала, че създава усещането за внимателно и детайлно изградена цялостна митология.

В основата на космологичната система на Баркър стои идеята за пет взаимосвързани свята, наречени Доминиони, които с времето са били разделени. Петият доминион, а именно Земята, е загубил пряк контакт с останалите измерения в резултат от липса на вяра, въображение и отговорност. Докато пътуването между останалите четири доминиона е сравнително лесно, то достигането до отцепения е свързано с преминаване през смъртоносно пространство или т.нар. Ин ово - своеобразно чистилище, населявано от злонамерени бесни същества с причудливи и уродливи форми, въплъщаващи самия ужас. В този контекст мисията на Помирението (пропукването на яйцето) служи като идейна, структурна и символна рамка на романа. От една страна, това помирение движи сюжета, от друга страна, то може да бъде разбрано на различни нива - не само като сливане на световете, но и на тялото и духа, на различните аспекти на личността, на двете начала. 

Умишлената промяна на думата „imagine/imagination“ в заглавието „Imajica“ подчертава творческата мощ на въображението. То функционира като формираща сила, като средство за участие в реалността, а не за бягство от нея.  

За мен е невъзможно да засегна всички специфики на тази безкрайна вселена в едно кратко ревю и то без да издам подробности от сюжета, затова тук ще маркирам само някои основни теми и мотиви, които успях да откроя:

- Магията - мистична система от вярвания, базирани на идеята за използване на силата на ума, на фокуса и волята, за да се надхвърлят правилата на самата реалност. Източник на магия не са ритуалите или технологията, а самият човек със своята решителност, въображение, дъх, тяло и душа. 

- Сексът - традиционното противопоставяне между плът и дух е отхвърлено, тялото е представено като място на познание, а не на поквара. Сексуалният контакт и човешката връзка са неразделна част от трансцендентните преживявания на героите. 

- Ужасът - проявява се най-вече чрез различните същества и телесните им превъплъщения. Тяхната чудовищност произтича от изключване, а не от вродена злонамереност, което затвърждава връзката между разделението и насилието. Границите между човешко и нечовешко са размити и внушават, че ужасът произтича от нестабилност и мутация.

- Дихотомия на половете - противопоставянето на мъжката и женската сила е засегнато на няколко нива в романа. Баркър критикува патриархалната власт, показвайки как мъжките фигури решително търсят едноличен контрол, докато женската мощ е свързана с баланс, интуиция и съзидание. Истинското помирение изисква сливането на двете начала.

- Любовта - изисква жертва и поемане на отговорност. Тя е етична сила, която подтиква героите да действат отвъд личния си интерес.

- Допелгангерите - символизират разпокъсаната идентичност, потиснатото, загубения потенциал и болката от разделението. Двойникът не е просто отражение, а напомняне за онова, което е било отречено или забравено и което трябва да бъде възстановено, за да стане възможна цялостта.

- Изкуството - мост между разделените реалности и пряко свързано със съзидателната сила. То разкрива истината чрез въображение и интуиция, предоставя възможност за преосмисляне и обновление и същевременно е алтернатива на фалшивата религия на страх и догма, наложена от Демиурга. 

Стилът на Клайв Баркър се отличава с изключително богат и сетивен език, който съчетава поетичност с бруталност. Неговият изказ е паралелно възвишен и смущават, наситен с метафори, ритмичност, цветове и плътност, които правят четенето донякъде и визуално преживяване. Грозното и чудовищното не си противоречат с красотата на езика, а по-скоро я задълбочават. Тук е мястото да спомена, че обожавам наименованията, които Баркър съчинява, например Хапексамендиос, Тишалюли, Джокалайлау. Всяко име е неразривна част от назования, самото му звучене сякаш уплътнява и допълва личността. 

Основните персонажите в романа не са изградени като класически герои и злодеи, а по-скоро са носители на идеи, желания и травми. Белязани от разделението, те са сложни и противоречиви, едновременно объркани и решителни, уязвими и силни, разрушителни и съзидателни. Героите в „Имаджика“ не са просто двигатели на сюжета, а въплъщават темите на романа - разпад, копнеж по цялост и трудния път към помирение.

Не бих преувеличила, ако кажа, че книгата ме изтощи. Очакванията ми бяха насочени към класическа фентъзи рамка, а получих текст, който функционира като метафизичен лабиринт. Първоначалните ми усещания след прочита бяха на умора и объркване - не бях сигурна дали харесвам историята или не. Безспорно се потопих в повествованието и се наслдих на красивия изказ и на необятното въображение на Баркър, но същевременно не успях веднага да вникна в смисловите пластове и да схвана напълно концепциите му. В следващите дни романът не напусна мислите ми, което е сигурен знак, че с философската си сила оставя траен отпечатък. Колкото повече разсъждавам, толкова повече идеи, аналогии и смисли откривам. Едно мога да заявя с увереност - нищо в тази вселена не е такова, каквото изглежда, и не се развива според тривиалните очаквания. Дори когато предусетиш някой обрат, пътят до него е напълно различен от предварителните представи. Това е едно от силните качества на текста - той отказва да бъде предвидим, защото целта му не е развръзката, а трансформацията на читателя.

В своя opus magnum „Имаджика“ Клайв Баркър изследва проблеми като идентичността, божественото и творческата отговорност. Ако разделението произвежда невежество, страх и ортодоксалност, то обединението заплашва установената власт, премахва всички физични и метафизични граници и води до баланс.