Принцът на мъглата

„Принцът на мъглата“ ни въвлича в мистерия, задълбочаваща се с всяка прочета страница. Разположен на мъгливо испанско крайбрежие по време на война, романът проследява Макс Карвър и неговото семейство, които се нанасят в нов дом, белязан от грижовно укривани тайни. Историята танцува на границата между свръхестественото и дълбоко човешкото, което създава наелектризираща атмосфера. 

Къщата, в която се нанася семейство Карвър, е само началото – истинският ужас се крие в миналото, заключен в легенда, която не иска да бъде забравена. Още с първите стъпки в градината със зловещите статуи магията на Сафон ни кара да затаим дъх и да потръпнем (поне за мен това усещане беше подсилено от образа на клоуна – мисля, че няма човек, израстнал през 90-те години, който да няма специално обострена чувствителност към клоуните). Това, което започва като невинно младежко приключение, постепенно се превръща в мрачно и емоционално преживяване, където обещанията от миналото се връщат да си вземат дължимото. Шепотът на Сафон прави всяка сцена пропита с напрежение, сякаш нещо се прокрадва от сенките и надвисва над нас, карайки ни да се озъртаме стъписано през рамо.

Принцът на мъглата не е типичен злодей – той е самият страх, приел форма. Тайнствен и неумолим, той напомня на демоничните образи от творчеството на Стивън Кинг – създания, които черпят сила от слабостите на човека и се връщат, за да го погълнат.

Докато очакваме следващата поява на мистичното същество, докато миналото се разплита, осъзнаваме, че някои обещания никога не умират… а просто чакат удобния момент да се завърнат. 

Макар и предназначена за младежка аудитория, тази история притежава онази особена тъмнина и психологическа дълбочина, която не пуска читателя дълго след като затвори книгата. „Принцът на мъглата“ е като сън, от който се събуждаш с ускорено дишане и чувството, че някой те е наблюдавал през цялото време.