Ловецът на светулки

"Ловецът на светулки“ си запази специално кътче в сърцето ми. Това е драма с елементи на мистерия, която в същността си е дълбоко емоционално размишление върху темата за бащинството, насилието над деца, изоставянето и изкупителната сила на обичта. 

Чарлс Мартин впримчва в повествованието три сюжетни линии, всяка сама по себе си значима, а заедно те нареждат пъзела на по-голяма картина. Местен дързък журналист, който е и нашият разказвач, се опитва да разкрие самоличността на нямо и очевидно тежко малтретирано момче с впечатляващ талант, намерено край жп линия след подозрителен инцидент. Успоредно с това той сам започва пътуване през миналото, търсейки истината за своето детство, белязано от загуби, травми, но и от тиха живителна топлина. Паралелът между двамата е неизбежен – две изоставени деца, лишени от име и глас по различен начин, и двете нуждаещи се от някого, който да повярва в тях. 

Героите на Мартин минават през гняв, страдание, изкупление и възмедие, за да се откажат от онова, което не могат да задържат, и да получат това, което не може да бъде изгубено, а по този начин и да се помирят със съдбата си.

Най-значима за мен е ролята на Чич – образ, който заслужава да се нареди сред великите бащи в литературата редом с Атикус Финч от „Да убиеш присмехулник“ на Харпъл Ли. Груб отвън, но с душа от благороден метал, Чич е приемният баща на разказвача. Той дава на момчето постоянството и разбирането, от които то отчаяно се нуждае. Възпитателните методи на чичо Уили са причудливи и нетипични за повечето вързрастни, базирани са повече на действия, отколкото на думи, както и на безусловна любов.

Чрез образа на Чич авторът ни показва какво означава да си баща – не чрез кръвта, а чрез жертвата, личния пример и присъствието. 

Темата за бащинството в различните ѝ форми е душата на този роман. Тук то не е идеализирано, дори напротив – представено е едновременно като болезнено и спасително. Именно чрез липсата на кръвен баща се подчертава значението на онези, които остават в живота на синовете си и ги обичат тихо.

„Ловецът на светулки“ дава отговор не само на въпроса кое всъщност е изоставеното на пътя момче, а и на този, който често сами си задаваме - кое ни прави такива, каквито сме.

 "Хората цял живот си задават въпроса "кой съм аз", без да си дават сметка, че истинският въпрос е друг - "чий съм". Не мисля, че можеш да отговориш на първия, без преди това да си уредил втория. Иначе слагаш каруцата пред коня. Идентичността не пораства от действията, преди да е пуснала корени в принадлежността."

Американският писател създава трогателно произведение за принадлежността и идентичността, което ни напомня, че всеки носи невидимите белези на своята история. Мартин не пропуска да ни остави и някои изненади за финала. 

Следващата книга от този автор в моя списък - "Когато щурците плачат".