Хиляда луни

В „Хиляда луни“ ирландецът Себастиан Бари ни разказва за болка, раждаща смелост, с тих и несломим глас, който неочаквано принадлежи на младата Уинона, осиновената дъщеря на Томас Макнълти и Джон Коул, герои от романа „Дни без край“. Макар авторът да е мъж, той успява да улови с изключителна чувствителност вътрешния свят на едно младо индианско момиче, оцеляло в среда, която ѝ отказва каквато и да било човечност.

Уинона преживява клане, загубила е семейството си и живее в действителност, в която расизмът, сексизмът, насилието и беззаконието са ежедневие. Когато самата тя става жертва на жестоко поругаване на личността, романът прави рязък завой – от тихо съзерцание към вътрешна революция. Безпомощността, която изпитва, не я пречупва, напротив – трансформира я. От момиче, което се опитва да се впише, Уинона се превръща в жена, която отказва да бъде тиха жертва, и обува мъжки панталони.

Бари не романтизира болката. Той я показва в цялата ѝ суровост без излишна емоционалност. Именно в тази суровост се ражда смелостта на Уинона – не като героичен акт, а като необходимост да оцелее, без да изгуби себе си. Тя не търси отмъщение, а справедливост. Не се опитва да бъде герой, но успява „да се отърси от страха и да събере смелостта на хиляда луни“, за да се превърне в такъв.

Себастиан Бари пише с поетична лекота, която контрастира с тежестта на засегнатите теми. Хиляда луни“ е роман за травмата, идентичността и силата да продължиш напред дори когато светът те е отписал.

Въпреки че успя да ме направи частично съпричастна, авторът не ме спечели с този роман. Липсваше ми плътност и дълбочина на героите, конфликтът на моменти не се усещаше в пълна сила. Също така имаше елементи, които не се вписват и сякаш са ненужни и тенденциозно подбрани.