Пиранези

 

Сузана Кларк е британска писателка, родена през 1959 г. Преди да стане известна с мащабния си труд „Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ (2004 г.), е работила като редактор и преподавател. След успеха на дебютния си роман, Кларк се оттегля от публичността поради хронично заболяване, което я принуждава да живее в изолация.

След дълга пауза авторката се завръща през 2020 г. на литературната сцена с „Пиранези“ – книга, която е едновременно малка по обем и колосална по въображение. Още с първите страници читателят е приласкан от морските вълни в тишината на този лабиринт от идеи и започва да го обитава, жаден за солени чудеса.

Главният герой, наричащ себе си Пиранези, живее в мистериозен свят, едновременно храм, свят и затвор, наречен Дома – безкраен архитектурен лабиринт от зали, вестибюли, статуи и приливни води. Всяка зала има свое име, всяка статуя – свое значение. Пиранези води дневници, изследва пространството и вярва, че Дома му дава всичко необходимо. Светът е сюрреалистичен, но не хаотичен. Той е подреден, ритуален, почти свещен. Читателят постепенно разбира, че това не е просто фантастична реалност, а метафора за паметта, идентичността и начина, по който възприемаме света.

„Пиранези“ е роман за самотата, знанието и властта. В него се преплитат философски въпроси: Какво е реалност? Какво е истина? Какво се случва, когато човек бъде изолиран от света и започне да го интерпретира наново? 

Силно се откроява философския пласт на творбата – препратка към Платоновата теория за формите. Според Платон материалният свят е само сянка на по-висша реалност – свят на идеални, вечни форми. В „Пиранези“ Дома може да се тълкува като този свят на формите – място, където всяка статуя е архетип, всяка зала е идея, а всяко движение на водата е ехо от по-дълбока истина.

Пиранези, като обитател на този свят, е в ролята на философа, който наблюдава сенките и се опитва да достигне до същността им. Той не просто живее в Дома – той го почита, изследва и вярва в неговото значение. Това го поставя в контраст с другите персонажи, които гледат на Дома като на инструмент или затвор. Кларк използва структурата на дневник, за да ни покаже как езикът оформя мисленето. Пиранези е невинен, почти детски в своята логика, но именно тази чистота му позволява да вижда света по начин, недостъпен за останалите.

Романът може да бъде прочетен и като алегория за света, разделен на три нива:

1. Горният свят – рационалният, научен, „реалният“ свят, от който идват външните персонажи.
2. Средният свят – Дома, символизиращ света на идеите и формите.
3. Долният свят – подземните зали, залети от приливите, които напомнят за несъзнаваното, за архетипите на Юнг и за дълбините на човешката психика.

Тази структура напомня не само на Платоновата космология, но и на митологични и езотерични системи, където пътят към знанието минава през слизане в дълбините и изкачване към светлината.

                                                

Заглавието е препратка към Джовани Батиста Пиранези — италиански художник и архитект от XVIII век, известен със своите гравюри на въображаеми затвори (Carceri d’Invenzione). Тези затвори са монументални, лабиринтни, изпълнени с архитектурни детайли, стълбища, арки, които водят наникъде и често интерпретирани като символи на човешкия ум, на съзнанието, на капана на разума, в който се намира героят на Кларк.

Кларк използва тази препратка, за да създаде свят, който е едновременно физически и психически лабиринт. Дома е затвор, но и убежище. Пиранези е затворник, но и жрец. Благодарение на философските препратки към Платоновата идея за света на формите, към научния рационализъм и към митологични архетипи, романът може да се чете като алегория за травмата, за възстановяването на личността след загуба, за духовното пробуждане. 

„Пиранези“ печели наградата Women's Prize for Fiction през 2021 г., а критиците определят романа като „медитативен“, „поетичен“ и „необикновено красив“.

Може би дори хора, които харесваш и на които се възхищаваш неописуемо, могат да те накарат да възприемаш Света по начин, какъвто не искаш.