Хурии

 

„Хурии“ на Камел Дауд е роман, който настоява да бъде възприет не просто като художествен текст, а като акт на памет и отхвърляне на един противоречив закон. Той има за цел да даде гласност именно защото говоренето е забранено. Книгата ни връща в травматичния период на „Черното десетилетие“ – гражданската война в Алжир през 90-те години на миналия век, белязана от масови кланета, отвличания и системно насилие. Историята е разказана през накъсания и достоверен вътрешен монолог на Зора – млада жена, оцеляла след брутална жестокост, лишила я от семейство и глас. Дълбоко интимният разказ се разгръща, за да надхвърли частното – Зора е една от многото, а цената на запазването на нейния живот е висока и не бива да бъде крита.

Държавната забрана да се говори за този черен период от историята е ключова тема за емигриралия алжирски писател и журналист. Още в началото на книгата си той цитира закон, зад който стои идеята за национално помирение чрез забрава. Неслучайно и романът му е запретен в Алжир.

Паметта в това произведение е разбрана като основна ценност. Според Дауд „това е нужно на Алжир“ – не мълчание и „национална амнезия“, а множество истории, които да дават пълна, макар и неудобна, версия на случилото се, защото така или иначе насилието не може да бъде изтрито, то не е прашен архив, а зееща рана. С белезите си Зора и другите като нея винаги ще напомнят за грозното и болезнено минало. Но каква е тежестта на този спомен и доколко е в състояние колективът да живее с неговия ужас? Дали жертвите и касапите могат наистина да забравят и да си простят или споменът остава да търси наказание и мъст?

„Той шепне на съучастника си, че трябва да свършват бързо; само че това продължава вече двайсет и една години. Когато те колят, ти просто не вярваш, защото не боли, само усещаш как зимата нахлува през широко отворената врата и на корема ти става студено. Раззивам уста. Долавям звук от трошене на костици или на прекършена клонка, или на счупен молив. Струва ми се, че това е моят ларинкс. Искам да извикам, но непрестанно пия нещо обилно и горещо (собствената ми кръв). Изведнъж разбирам: вече нямам глас. Изпадам в паника. Краката ми се мятат като на удавница и се опитвам да хвана ръката, която дърпа косата ми, но струята ме облива.“

Коранското значение на заглавието е целенасочено преобърнато, за да изобличи ислямския патриархален модел – вместо недокосната девица, символ на вечно блаженство, „хурията“ на Дауд е обезобразена земна жена с разрушени гласни струни и видим белег – „усмивката“ на врата ѝ. Наричайки нероденото си дете „хурия“, Зора натоварва допълнително митологичния образ с тежестта на избора и отказа от предаването на страданието на следващото поколение жени. От друга страна, даването на нов живот не е лишено от силата си на опрощение и изцеление.

Прозата на Дауд е богата на метафори, които превръщат личните преживявания в алегория на състоянието на обществото. Той е безпощадно критичен и използва остър и същевременно поетичен език, провокиращ философски дебат. Стилистичният похват на автора да предаде историята на своята героиня чрез вътрешния ѝ глас и с директни обръщения е сполучлив и въздействащ най-вече с тягостното усещане за клаустрофобия и за насилствено задушеното неистово желание за вик, което носи. Женската гледна точка е толкова достоверна, че би могла да усъмни всеки читател в пола на писателя.

Основното достойнството на наградения с „Гонкур“ текст е, че вълнува силно и дава възможност за много тълкувания с различни отправни точки, а опасността, която крие, се изразява в това, че предразполага към крайни емоции и диаметрално противоположни мнения на изначално проблематични теми като религията, феминизма, правото на аборт, цената на спомена.

Напрежението около „Хурии“ не свършва с написаното в самия роман. След издаването му се появяват обвинения, че историята е вдъхновена от реална жена, споделила своята травма в терапевтичен разговор със съпругата на автора. Това, разбира се, отваря допълнително сложни етични въпроси, включително и кой всъщност има право да дава глас на премълчаното.