Покана за екзекуция

„Покана за екзекуция“ се оказа едно  странно литарутурно преживяване, което ми напомни на „Процесът“ на Кафка. През цялото време читателят се усеща тревожен и затворен заедно с главния герой в един наистина абсурден свят. Цинцинат Ц. е осъден на смърт за престъпление, което никога не е назовано ясно в текста и това създава клаустрофобично усещане за попадане в лишен от всякаква логика екзистенциален капан. 

Романът е мъчителна и същевременно гротескно-комична разходка из един театрален, фалшив и жесток свят. Основният проблем, който Набоков разгръща, е сблъсъкът между индивида и безличната, абсурдна власт. Реалността на Цинцинат е населена с фигури-карикатури - тъмничари, палачи, чиновници и „добронамерени“ хора, които говорят много, но не казват нищо съществено. Те са част от механизъм, който не просто убива тялото, а се опитва да унищожи вътрешната цялост на човека.

Стилът на Набоков е едновременно поетичен и ироничен. Той умело си играе с езика, с перспективите и с логиката на събитията. Реалността в романа е целенасочено разклатена - сцените изглеждат като театрален декор, диалозите често звучат като фарс. Светът сякаш е лошо поставена пиеса или съновидение на болен мозък, което не може да бъде обяснено, но е невъзможно и да бъде забравено.