Лятото, в което мама имаше зелени очи

В романа си "Лятото, в което мама имаше зелени очи" румъноезичната журналистка и писателка от молдовски произход Татяна Цъбуляк ни предлага дълбоко интимен разказ за сложните взаимоотношенията между майка и син, за дългия и труден път към изцелението и за късното помирение с миналото.

Творбата представлява стегната, безпощадно честна изповед, която разгръща семейната драма на едни полски емигранти не като сантиментална хроника, а като суров сблъсък между болка, вина, срам и дълго трупано мълчание. Засегнати са темите за смъртта, за прекъснатия диалог, за обичта като трудно произносима дума и за стоицизма под формата на всекидневно усилие да продължиш напред, докато безсилието изкушаващо те приласкава в погубващите си обятия.

Структурно книгата е изградена като ретроспективен монолог – разказвачът се връща към едно решаващо лято от младостта си, пречупвайки спомените през призмата на зрелия опит. Фрагментарната композиция постепенно разкрива корените, същността и последиците от травмата. 

Неспособността на майка и син да говорят навреме, да назовават чувствата, да си поискат прошка разпростира между тях празното пространство на мълчание и на дълго трупания гняв от страх и неразбиране. Именно в тази тишина се ражда и таи потиснатата болка, оформяща характера и деформираща представата за близост. 

Двамата герои прегръщат самотата. Майката разбира смъртта като единствена форма на принадлежност и утеха: „В края на краищата, имам и аз нещо мое, Алекси, нещо, което иска само мене.“ Синът е сигурен, че никога няма да намери мястото си на този свят: „Нито обичан, нито желан, нито за изхвърляне — като нощна лампа във форма на лале в къща на слепи.“ И именно в това разминаване помежду им, което е възникнало, въпреки че споделят обща болка, се състои трагедията. 

Цъбуляк изследва и дълбокото чувство за безпомощност – онова състояние, в което човек осъзнава, че не може нито да промени миналото, нито да спаси другия, нито дори напълно да излекува себе си. Тази безпомощност е не просто емоция, а екзистенциално състояние.

В този контекст особено важен е и мотивът за изкуството като продуктивен лек на разколебаната личност. То не е утеха или бягство, а по-скоро начин хаосът да бъде подреден, да му бъде придадена външна форма, чрез която да бъде осмислен. 

Стилът на Цъбуляк е лаконичен, прецизен и наситен със силно визуални образи. Езикът ѝ е ту рязък, ту нежен, способен да предаде както гнева, така и крехката надежда за разбиране. Под повърхностния цинизъм прозира отчаяна нужда от близост. Брутално откровеният изказ придава още по-голяма плътност на образите и ако не знаех, че авторът е жена, никога нямаше да предположа. 

„Лятото, в което мама имаше зелени очи“ заслужава петте ми звезди, защото съм убедена, че ще остави дълготраен спомен у мен.